Къде свършва моралът и започва погнусата?

Конкретно 22.10.2013 1

politik_moralНе издържам повече в България! Сърцето ми се задушава от атмосферата на най-страшната бездуховност, която някога е притискала битието на българите. То не бяха обществени скандали и  мръсотии, то не бяха обвинения и контра обвинения, то не бяха циркове и вотове в парламента, то не бяха мерзости и зловония, то не бяха един куп отвратителни падения на политици, които се имат за „света вода ненапита“ и се изживяват като крайъгълни камъни на българската държавност. А от тях лъха толкова противна гордост и арогантност, че изобщо не е нужно човек да е психолог, за да разбере, че за подобни недосегаеми „величия“ властта е единственото място, където те биха могли да виреят и оцелеят. Вън от властта всеки от тях би бил „господин Никой“, защото нямат нито едно положително качество, което да ги направи ефективни и забележими с каквато и да било ценност за обществото. Ако беше възможно да се случи някакъв катаклизъм, който да обърне битието българско като пясъчен часовник, та въздигнатите най-горе да се намерят като пясъчни зрънца най-отдолу, то тогава бих нарекъл това случване Разцвет на Справедливостта. Защото ми се иска да видя онзи политик с голямата уста и его, който едва ли не собственоръчно изгради километри от магистрали, да отиде с ватенка, гумени ботуши и лопата на поне един магистрален строеж и да поработи там четири-пет месеца. Да си поизцапа ръцете с изкопчийска работа, да послуша как обикновените хора псуват лошотията на живота, да получи като заплата поне веднъж толкова, колкото са техните трудови възнаграждения. Да се опита да живее с тази заплата половин година, за да види дали тя ще му покрие марковите пури и питиета, както и турнирчетата по футбол и тенис, ако и да играе на вързано. И когато съумее да постигне това – чак тогава нека да се хвали, че има пръст в строежа на магистрали, зали и детски градини. Защото те са израз на труда на стотици и хиляди хора, който той няма никакво морално право да изземва и определя като свой труд, та „с чужда пита помен да прави“. Понеже и едно седем годишно дете може да пререже една трикольорна лентичка с ножица, но това няма да го направи като подизпълнител на въпросния завършен строеж. Защото хич, ама хич не му вярвам, нито мисля, че който и да е трезвомислещ човек би повярвал на надменното политическо божество, че говори правдиво, искрено и с държавническа загриженост за българите, с който именно неговият финансист Дянков се гавреше цял един мандат. Страшната агония на този политик днес се нарича „безтегловност“, защото той беше лишен от едничкото нещо, което запълва смисъла на живота му – власт. Сякаш, че когато се е раждал пъпът му е бил хвърлен на Капитолийския хълм в Рим или върху Триумфалната арка в Париж, та да се изживява като български Цезар или Наполеон, готов да постави целия свят в нозете си.

Всичко, до което той се е докоснал, мирише… Всеки, когото той е посочил и адмирирал във властта, се сгромолясва в морално падение – било на „калинка“ или на разследван министър. Всичките омаяни поклонници, които гледат на въпросният самозванец, като на бог, по един или друг начин доказват, че са жертви на влиянието му, наричано за благозвучие „харизма“.
Историята познава и други печални примери, когато варварският примитивизъм и царуващ егоизъм във властта са подменяли дневния ред на цели нации и след това регресът е взимал страшен данък в поколения напред. А тъжното в нашата народопсихология е това, че е амалгама от апатия и робски страх. Само в такава амалгама могат да процъфтяват плевелите на бездуховността. А когато съзнанието на обикновения човек започне ежедневно да се облъчва от беззаконие и неправда, от арогантност и безнаказаност, от несправедливост и нечестие, то се появява прогаряне в психиката, което изпепелява моралните ценности и нравствени критерии. Понеже каква ценност или критерий да бъде за обществото ни бизнесмен, който с едно потупване по рамото от покровителя си бива изстрелян до поста „президент на републиката“? С какво ще обедини той седем милиона българи, които едвам връзват двата края? Да не би да споделя бедността им? Да не би да живее с мъките им? Да не би да се сблъсква в личния си живот с проблемите им, след като отдавна е декларирал милионерския си статус? Той ли ще е ситият, който да хване вяра на гладните, та да опровергае мъдрата поговорка? Той ли ще състрадава тъжния живот на пенсионера, който е натрупал цял тефтер вересии в супермаркета? С какво ще възхити и мобилизира той българите, за да решат те, че е станал съвършен изразител на въжделенията и надеждите им за силна и просперираща нация? Може би трябва като него да си потърсят късмета с бизнес в Германия, а после да си напазаруват разкошни вили по бреговете на Халкидики, или да вложат всичките си спестени пари за пластичен хирург, та да си докарат върху измъчените лица мазната усмивка на благополучието?

Има нещо отвратително и извратено в насажданата представа, че ето така трябва да изглеждат истинските лидери на нацията. А отвращението идва от факта, че въпросните личности са на границата, където свършва моралът и започва погнусата. Защо ли? Ами защото историята ни помни бляскавите примери на родолюбци, в чийто живот единственият поклон е бил пред олтара на свободата и любовта към Бога и отечеството. Те никога не стигаха до престол или власт, до пари или бизнес, до сделки или влияния, до какъвто и да бил мръсен поклон пред дявола. Те никога не се кръстеха с лицемерие в Храма, нито пък говореха измамливо и лукаво, за да разделят българите и така да ги противопоставят едни на други. Те никога нямаха тъмни и срамни петна в биографиите си, нито пък амбиции да се домогват до постове, кресла и кабинети.

Как да затворя страницата на паметта си и да забравя техния пример? Или как да си представя българско училище, в чиито коридори блестят портретите на новите „велики“ българи – въпросните, от които се гнуси душата ми? Може би признателна България ще ги увековечи за срама, че двадесет години държаха няколко поколения българи с възможно най-ниските доходи в Европа, и докараха достойни творци и работници до просешка тояга и студени гробища. А бъдещите ни потомци ще си карат новите автомобили по булевард „Борисов“, за да свият по пресечката на „Станишев“ и да излязат на площад „Орешарски“, търсейки свободни места на паркинга на хотел „Плевнелиев“ …
Отказвам се от такава представа и затова днес втвърдявам душата си и радикализирам разума си – за да помня и не забравям, че живея в най-грозното безвремие и безпътица от цялата ни история. Безвремие, което няма да позволя да ме помрачи – нито мен, нито децата ми. Защото да приема, че тези политици са верният път за народа български, то значи преди всички първо да излъжа себе си, че ме водят зрящи хора, когато държавното кормило и до ден днешен се върти от коравосърдечни слепци.
А народ, ако от слепци се води –  съдбата му е да падне в ямата!

Автор: Ясен Ведрин



One Comment »

  1. voivodin 01.11.2013 at 20:25 -

    Много гaднa стaтия.Aвторa мaй не е нa себе си(може бе от пaртито зa хелуин)и не се буди и не виждa,Че от няколко месецa други сa нa политиЧескaтa сценa…Други вземaт или не вземaт решения…A дaли сa легитимни…може дa поспорим..